ПЧЕЛАРСТВОТО
У ПРАБЪЛГАРИТЕ
Векове преди идването си на Балканите прабългарите живеели
в обширни области край Волга, Кама и Азовско море. Основен
техен поминък било степното скотовъдство, което ги принуждавало
да водят скитнически живот. Много арабски летописци
от ония времена като Ал – Мукадиси, Абу – Хамит, Ал
– Масуди, Ибн – Фодланд, Ибн – Хукал, Ибн – Истахари
и Ибн – Даста дават достоверни сведения за развитието
на пчеларството у прабългарите. За търговията с мед
и восък при Воложките българи можем да съдим от запазения
до наши дни документ, подписан от киевския княз Владимир.
В него е отбелязано, че на Воложките българи търговци
се разрешава свободно да внасят и изнасят различни стоки,
включително мед и восък, в Киевската държава.
Прабългарите още преди идването си на Балканите са се
занимавали с пчеларство. Заселвайки се в нашите земи,
те намерили идеални условия за отглеждането на пчели,
техен любим поминък.
ПЧЕЛАРСТВОТО ПРЕЗ ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО
За развитието на този поминък в новообразуваната славянобългарска
държава можем да съдим от това, че през 716 г. хан Тервел
подписва с Византия първия търговски договор, с който
се уреждат някои митнически правни норми в търговията.
В ръкописа от IX-X век се споменава, че българите продавали
в Цариград ленени платна и мед, изкупуван изцяло от
дрогеристите, т.е. от аптекарите.
След покръстването на славянобългарското население от
княз Борис (865 г.) в нашата държава започнало усилено
строителство на църкви и манастири. За новата религия
били необходими големи количества мед за лечение на
хората и восък за направа на свещи за ежедневните църковни
служби, а също и за осветление. Голяма част от тези
пчелни продукти са изкупувани от наши и чужди търговци.
Хората отглеждали повече пчели и произвеждали мед и
восък за вътрешни нужди, а излишъкът изнасяли.
В книгата си “Шестоднев” Йоан Екзарх (860 – 935) описва
живота на пчелите – това е първото научно сведение по
този въпрос в старобългарската литература. Неизвестен
наш хронист, живял по времето на цар Симеон, пише че
“върховете на дъба дават повече жълади, а средните клони
хранят с листата си пчелите”. В славянобългарската писменост
пчелата е наричана бъчела.
През първото българско царство (681 – 1018 г.) пчеларството
е било важен поминък. То е трябвало да осигурява повече
мед и восък за храна, лечение, търговия, а християнството
и царската власт са го поддържали.
ПЧЕЛАРСТВОТО ПРЕЗ ВИЗАНТИЙСКОТО РОБСТВО
Българските пчелари трябвало да спазват византийското
законодателство, което всъщност защитавало интересите
им. Кошерите били облагани само с натурални данъци,
т.е. за всеки кошер ежегодно пчеларят е давал на държавата
определено количество мед или восък, независимо дали
реколтата е добра.
През византийско робство е изграден Бачковския манастир.
Той имал голямо пчелно стопанство, за да задоволява
нуждите от восъчни свещи, а манастирската страбоприемница
– с мед за лечение на болните християни от околните
селища.
Пчеларството заема важна роля в живота на славянобългарското
население. То, заедно с религията, е спомагало за опазване
на българщината.
ПЧЕЛАРСТВОТО ПРЕЗ ВТОРОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО
Според запазени писмени източници в нашата литература
от това време пчелните кошери се наричали улианци, а
пчеларите – улиари. В Калимановата грамота от 1243 г.
се споменава, че тогава в Сердика (София) е имало специално
“Бали – тържище”, т.е. пазар за мед и восък.
През 1230 г. цар Иван Асен II издава грамота на Дубровнишките
търговци свободно да търгуват в българските земи. Те
изкупували големи количества мед и восък и така спомагали
за развитието на пчеларството в нашаа страна през онези
времена.
Положителната роля за търговията с пчелните продукти
са играли италианските градове – държави Генуа, Венеция,
Флоренция и др., които използвали восъчни свещи за църковните
нужди на католическата им религия. Изкупуването на българския
восък (цера – Загоре) от чуждестранните търговци се
дължи на това, че той бил по – евтин и по – качествен
от този на Влахия и Молдавия. В това ни уверяват запазените
досега два флорентински търговски наръчника от 1315
и 1355 г.
През Второто българско царство пчеларството било силно
развито във всички манастирски стопанства. В съхранените
до днес 4 царски грамоти (1259, 1347, 1378 и 1382 г.)
е записано, че манастирите се освобождават от данъка
“десет кори пчели” с цел да си произвеждат мед и восък,
а не да търсят помощ от държавата.
Освен земеделските стопани – пчелари и манастирските
пчелини, пчелни кошери притежавали болярите начело с
царя. В това ни уверяват запазеният досега празничен
миней, където се казва: “Писах аз, Димитър от Мусина,
царски пчелар”.
При археологически разкопки на търновската крепост е
открита оловна плочка от XIV в. С молитва, отправена
към пчеларските закрилници св. Засима и Пахомий.
ПЧЕЛАРСТВОТО ПРЕЗ ТУРСКОТО РОБСТВО
След падането на българските земи под турско иго започва
дългият и мрачен период на робството. Високата порта
в Цариград включва доходите от пчеларството към бюджет
на държавата, а пчеларите, за притежаваните от тях кошери,
се задължават да плащат данъка Ресумигювара или Ресума
– кован.
Във Видинския санджак пчеларството е било силно развито.
В запазени досега данъчни регистри е записано, че през
16 в. С. Градец годишно е плащало общ десятък 3 395
акчета (лева), от тях само за пчелите данъкът бил 205
акчета. През 1586 г. е издаден нов законник на Видинския
санджак. В него е записано, че от 10 кошера един се
взема за десятък, като данъкът може да се плати в пари
или в натура.
В данъчния регистър от 1871 г. е отбелязано, че с. Сумер,
Берковско, е притежавало 1 124 кошери и е платило за
тях 2 248 гроша данък.
Някои села във Врачанската кааза за 1725 г. плащали
десятък:
с. Вироско 60 кошера
с. Горна Бешовица 50 кошера
с. Царевец 50 кошера
Всички тези сведения ни доказват, че пчеларите плащали
ежегодно данък за отглежданите от тях пчели. За да не
правят това, стопаните криели кошерите в непристъпни
горе.
През XVII – XIX в. Търговската фамилия Хаджитошеви от
Враца е изкупувала меда и восъка от цялата Врачанска
кааза и по този начин е спомогнала за развитието на
пчеларството в този край.
В запазени документи за Софийската кааза е записано,
че в периода 1451 – 1481 г. селището Перник всяка година
е плащало 500 акчета десятък за пчелни кошери, с. Студена
– 317 акчета, а с. Църква – 124 и т.н. За Никополски
санджак в запазените данъчни регистри е отбелязано,
че през XV в. с. Душево плащало десятък за пчели 500
акчета, с. Димча – 450, с. Присово – 650 акчета.Към
средата на XVI в. Търновската кааза е плащала годишно
за кошери следния данък:
- селището Павликени – 920 акчета;
- с. Михалци – 500 акчета;
- с. Бяла черква – 310 акчета.
Към Силистрнския санджак се числяла Добричката кааза.
На нея се отчитали 106 селища, които през 1871 г. имали
над 37 690 пчелни кошера, като всеки бил обложен с данък
3,5 гроша.
В споменатите санджаци (области) и каази (околии) са
само част от запазените данъчни регистри, от които се
виждат броят на пчелните кошери или пък плащаните акчета,
показващи ни също числеността на кошерите за ония времена.
През турско робство пчеларството било силно развито
и във всеички манастири, обложени с различни данъци,
включително и за притежаваните от тях пчелни кошери.
Според запазените данъчни регистри на 2.10.1750 г. Рилският
манастир е платил данък Ресуми – гювара за 500 пчелни
кошера, на 1.4.1842г. – за 700 броя. За развитието на
пчеларството в този манастир свидетелства селището Пчелище,
от което сега е останало само името. То говори за цветущото
пчелоотглеждане през хилядолетната история на светата
Рилска обител, национален пазител на свободолюбивия
български народ.
Макар пчеларстването в тръвни да е било примитивно,
стопаните с любов са отглеждали пчелните семейства.
С получения мед и восък са задоволявали домашните си
потребности от тези продукти, излишъкът продавали.
Положителна роля за развитието на пчеларството у нас
по време на турското робство е изиграла християнската
религия. Всяка година се чествали Св. Харалмпий и Св.
Прокопий, закрилници на пчеларството по нашите земи.
|
